1842

Д-р Васил х. Стоянов Берон е роден през 1824 г. в гр. Котел. Баща му, х. Стоян Бончев се занимавал с овцевъдство и търговия на живи животни. Майка му, Жейна е сестра на д-р Петър Берон, има трима братя – Христо, Петър и Иван и три сестри – Анастасия, Елена и Слава. Будно и ученолюбиво момче, Васил учи в началното училище в Котел, открито още през 1819 г. от Райно Попович. Продължава образованието си в Площ, Крайова, Букурещ и прочутото гръцко училище Куручешме, в Цариград. По същото време там учат Сава Доброплодни, Иван Добровски и Съби Стойков.

1842

18 – годишният Васил се записва в Ришельовската гимназия в Одеса, запознава се с дейността на Васил Априлов, Никола Палаузов, с трудовете на Юрий Венелин. Завършил гимназията е изпратен от х. Стоян в Цариград, за да събере от бащините си клиенти парите за доставените стоки. Търговските дела не са му присърце. Изпълнил задачата си, той изпраща събраните суми на баща си и му съобщава, че задържа една част, необходима му за пътуване до Румъния, където се среща с д-р Петър Берон.

1847 Усилената самоподготовка по немски език, подкрепата и насърченията на вуйчото отвеждат младия котленец в далечния Мюнхен, където записва медицина
1848 След като е слушал лекции два семестъра, в Мюнхенския медицински факултет, разбира че не ще добие знанията, за които е дошъл. Премества се във Вюрцбург, главен център на медицинското познание в Европа по това време. Вероятно, тогава приема фамилията на своя вуйчо – Берон. Име не само по-лесно произносимо за немците, но добре познато и уважавано в академичните среди.
1852 Завършва следването си и представя научна дисертация за болестта тетанус. Дипломира се със званието “ Доктор по медицина, хирургия и акушерство”. Малко известен факт е, че д-р В. Берон е първият българин, дипломиран лекар, завърнал се да работи като такъв в родината си.
1853 Специализира в най-известните болници във Виена, Берлин и Париж. Установява се като лекар в Букурещ, където успява да създаде успешна практика. След избухването на Кримската война изоставя личните си интереси и постъпва в руската армия като лекар към Военната походна болница. Включва се най-активно в създаването на доброволчески български отряд, който да се присъедини към руските войски, избран е и за секретар на Българския комитет по набиране на доброволци.
1856 Надеждите за освобождение и този път рухват. Русия капитулира, през май 1856 г. е сключен Парижкият договор, Доброволческият отряд се разпръсква. Васил Берон напуска Букурещ и идва да живее в България. Установява се не в родния Котел, а в Търново. Изборът му не е случаен. Търново пази материалните свидетелства за славното българско минало. Свидетелства, които очакват мълчаливите им показания да бъдат претворени в жива историческа памет. Това ще направи Васил Берон с ентусиазма на историка и археолога-изследвач Наред с това, в Търново предстои да се осъществи и друго родолюбиво дело: да се изпълни волята на тетевенеца Михаил Кефалов, и с учредения от него фонд да се създадат народно училище и народна болница.

Пристигнал в града д-р В. Берон скоро се доказва като добър лекар и аптекар. До услугите му прибягват и турските първенци. Тяхното благоразположение той използва за да получи разрешение за първите разкопки и проучвания на Трапезица и Царевец, в борбата за просвета и независима българска църква.

1857 Свързва живота си с 16-годишната Мария Кисимова, сестра на Евгения и Пандели Кисимов. От този брак се раждат 14 деца, шест от които достигат зряла възраст – Злата Филчева, д-р Богомил Берон, Велислава Кирилова, Милена Джамджиева, полк. Александър Берон, Мара Аршинкова. Семейството се настанява в представителен трикатен дом, разположен в Бунарджика, с изглед към Трапезица и Царевец.

През този първи търновски период (1856- 1864), д-р В. Берон работи безвъзмездно като председател на черковно-училищната община и управител на градските училища. Прави разкопки на х. Трапезица, издава учебници – “Първа българо-френска граматика” (Букурещ, 1859), “ Логика” (Виена, 1861). В писмо, от 17 май 1857 г., адресирано до Христо Георгиев четем : “... защото се изпълни моето сърдечно желание и пламенна ревност да съм полезен на милото ни отечество с каквото ми е възможно, и бъдете уверен, че докато съм жив, никога не ще престана да действувам разумно за просвещението и благополучието на мястото, дето съм се родил – на нашето общо отечество”.

1864 Поканен е да стане директор на Болградската българска гимназия. В продължение на седем години работи неуморно и превръща гимназията в полууниверситет, като назначава високообразовани преподаватели и спомага да се разкрият нови дисциплини. Междувременно издава “Българо-френски буквар” (Болград, 1865), “ Първа българо-немска граматика” (Болград, 1868), първата част от замислената трилогия “Естествена история”, “Човекът в сравнение с другите животни” (Болград, 1870). Успоредно с това работи и като градски лекар. Домът му е отворен за българските емигранти и революционери, в него намира подслон и Христо Ботев.
1870 За цялостната си дейност е дописан, а от 1884 г. е и редовен член на Българското книжовно дружество, днес Българска Академия на Науките.
1872 Завръща се в Търново, поема отново ръководството на училищното и черковното настоятелство, възстановява лекарската си практика. Работи върху следващите части на “Естествена история” – “Зоология ” и “Ботаника”.
1878 Учредява през март “Археологическо дружество”, което по-организирано да извършва започнатите проучвания на х. Трапезица. Това дружество е утвърдено от Министерството едва след шест години, в 1884 г., когато започват и по-системните разкопки.

След Освобождението е избран за депутат в Учредителното събрание. Политическите козни скоро го отблъскват и до края на живота си, той не свързва името си с никоя партия, работи като лекар и преподавател, заема административно-политически длъжности. Той е първият председател на Търновския окръжен съвет. След падането на Стамболовия режим по искане на гражданството известно време поема кметските задължения.

1880 С негова помощ в Търново се открива Мъжката гимназия “ Св. Кирил” , на която става първият директор. Заема този пост в продължение на три години, без да получава възнаграждение, като издържа многолюдното си семейство с лекарската си практика.

В Русе излиза втората част на “Естествена история” - “Зоология”.

1886 Публикува първото монографично изследване на Търново –“Археологически и исторически изследвания”, с посвещение на неговият духовен учител д-р Петър Берон.
1901 Подготвя за печат автобиографични бележки, обемист труд върху историята на България след Освобождението, третата част на “Естествена история” - “Ботаника”- с описание на лековити билки прилагани в народната медицина, те така и не излизан на бял свят.

През нощта на 18 май от оставен незагасен мангал се запалва дъсчената барака-кафене до къщата на д-р В. Берон. В разразилия се пожар изгарят редки старобългарски ръкописи, музейни предмети, библиотеката, личният архив и цялата покъщнина. На следващата сутрин семейството напуска завинаги Търново и се установява в София.

След пожара, в Търново битува една непотвърдена версия за умишлен палеж. Споменава се името на княз Фердинанд, който при посещението си в Търново отсяда в дома на д-р В.Берон. Князът е впечатлен от музейната сбирка и се обръща с молба към домакина да му подари някои от предметите. Васил Берон отказва с аргумента, че това е невъзможно, защото експонатите принадлежат на целия български народ и тяхното място е в бъдещия музей. Не по-малко категорично отклонява и предложението дъщеря му да стане придворна дама. Тази безспорно любопитна версия за съществувал, между княз Фердинад и д-р В. Берон, конфликт довел и до опожаряването на дома му остава в сферата на догадките и предположенията.

1902 Награден е с орден “За граждански заслуги – III степен”.

На 6 август лекарското и медицинското дружество в София отбелязва 50-годишния му професионален юбилей.

1909 Почива на 85-годишна възраст в София.
Съчинения:
Д-р Васил Берон събира и публикува български народни песни в списанията “Български книжици”, “Българска пчела”, “Духовни книжки”, във вестниците “ Народност” и “Българан”, сам издава в Болдрад вестник “Пътник”. Всяка от неговите написани с вещина книги е нещо ново в българската книжнина, отговарящо на потребностите възникнали във връзка с нашето образование. - “ Първа българо-френска граматика”. Букурещ, 1859; “Логика”. Виена, 1861; “Българо-френски буквар”. Болград, 1867; “Човекът в сравнение с другите животни”. Болград, 1870; “Зоология”. Русе, 1880; “Археологически и исторически изследвания”. Търново, 1886.